Бояна Петкова е български художник, акварелист със собствен стил на изразяване и съвършенство, което вдъхновява. Трябва да си видял картините й, за да разказваш за нея. Акварелите с душа, които галят и композират най-фина емоция, докато светлината те поглъща изцяло. Родена е в Пловдив. Омъжена, майка на три деца. Житейският й и професионален път преминава през различни етапи на търсене и изразяване. Изучава Живопис в класа на Христо Кирчев в НХГ “Акад. Илия Петров”, записва курс по моден дизайн към Институт по Маркетинг – София и учи „Текстил” в класа на проф. Анна Бояджиева в НХА. „Най-важното в живота и изкуството е да правиш това, което смяташ за правилно и да го отстояваш. Да държиш на индивидуалността си, без оглед на това дали ще можеш да се „продадеш”. Тогава и резултатите не закъсняват. Искреността и чистотата в изкуството проправят най-прекия път до сърцето.” – казва Бояна и ние не просто й вярваме, ние изцяло й поверихме своя вече десетгодишен слънчев свят, за да го превърне в игра на Светлина и вдъхновение. За всички вас. С много любов.

Защо прие поканата да станеш част от ИЗКУСТВОТО ДА СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ?
Беше дошъл моментът да направя нещо за душата си, нещо, което да преосмисли и пренареди „професионалните” ми ежедневности. В точния момент дойде и предложението да се включа в проекта. И секунда не съм се замисляла. Приех го като нещо, което бях предварително повикала и… просто се влях в реката. 

Какво знаеше за Синдрома на Даун преди срещата си с този календар и как се промени тази представа след като цял месец рисува и преживява тези деца?
Бях чувала, разбира се. Всички деца по земята за мен са едни малки чудеса и децата със Даун не правят изключение. Сега съм много по-информирана за тях, особеностите и начина им на живот. Бих казала, че те правят щастливи родителите си и хората около себе си, точно толкова, колкото и останалите деца.

Когато рисуваше, твоите деца вкъщи задаваха ли ти въпроси – питаха ли какво рисуваш, какви са тези деца, беше ли им интересно?
Да, обясних им, след което всички портрети биваха детайлно огледани. Имаха си, разбира се, и любими, въпреки че най-честата им реакция беше да се усмихнат широко, толкова широко, колкото се усмихват и нарисуваните образи. Това на мен ми беше абсолютно достатъчно като реакция и критика.

Как се чувстваше, когато рисуваше тези деца? Беше ли ти трудно или напротив – рисуваше с лекота?
Затрудних се един-два пъти, и то заради конкретната прилика, боях се да не я изпусна. Но идеята, светлината и чувството вървяха с лекота от началото до края. Имах усещането, че ръката сама знае какво да прави, а аз само я следвам.

Как би описала срещата си със Синдрома на Даун в цветове ?
Бих ги описала като най-ярките нюанси на съществуващото от палитрата. Топлите цветове – жълто, оранжево, червено…

Твоето лично послание към хората, които ще разгръщат твоите рисунки месец след месец през новата година и ще се вдъхновяват от този уникален календар?
Моето послание е ясно – виждам уникалността на всяко човешко същество, намерило място под слънцето, и искам да покажа тази красота на хората. А те да имат очи за нея.